След соларните панели идва ли ред на водата?

Преди двадесетина години покривът на една сграда имаше сравнително проста функция. Днес върху него все по-често има технология, която произвежда част от енергията, необходима на хората вътре.

Това е една от по-интересните промени в начина, по който мислим за сградите. Те постепенно престават да бъдат само крайни точки на големи инфраструктурни мрежи и започват сами да произвеждат, съхраняват и управляват ресурси.

Фотоволтаиците са най-видимият пример. Според Международната агенция по енергетика глобалното производство на електроенергия от соларни фотоволтаици приблизително се е удвоило между 2021 и 2024 г. Само през 2024 г. увеличението е около 480 TWh.

Но по-интересна от самите числа е промяната в мисленето. Вече не приемаме за необичайно един хотел, логистична база, фабрика или частен дом да произвежда част от собствената си електроенергия.

При водата все още мислим предимно по стария модел.

От централизирано снабдяване към локално производство

Градската водоснабдителна система е едно от най-важните инженерни постижения на модерното общество и трудно може да бъде заменена. Водата се добива, пречиства, съхранява и чрез огромна инфраструктура достига до милиони хора.

Няма особена причина тази система да изчезва.

Но и електропреносната мрежа не изчезна, когато започнахме да поставяме соларни панели върху покривите.

Промяната беше в друго: към централната инфраструктура добавихме локално производство.

Точно тук паралелът с водата става интересен.

В атмосферата във всеки момент се съдържат приблизително 12 900–13 000 кубични километра вода под формата на водна пара. Това е малка част от общата вода на Земята, но представлява огромен постоянно възобновяващ се атмосферен резервоар.

Дълго време той практически не участваше в начина, по който снабдяваме една сграда с вода. Развитието на технологиите за атмосферно генериране започва да променя това.

Сграда, която произвежда два ресурса

Представете си производствена база с фотоволтаична система. През деня покривът превръща слънчевата радиация в електричество. Част от произведената енергия се използва директно от сградата, част може да бъде съхранена, а част – насочена към система за производство на вода от атмосферната влага.

В този модел два ресурса, които традиционно получаваме отвън, започват поне частично да се произвеждат на място.

Това не прави сградата напълно независима. И точно тук е важно да не превръщаме една интересна технология в утопия.

Производството на вода чрез кондензация изисква електроенергия. Количеството вода, което една система може да произведе, зависи съществено от температурата и относителната влажност. В студен и сух климат задачата е много по-трудна, отколкото при топъл и влажен въздух.

Следователно въпросът не е дали всяка сграда трябва да има атмосферен генератор.

Очевидно не.

Въпросът е при кои сгради локалното производство на вода започва да има реална стойност.

Хотелът, фабриката и къщата нямат еднакъв отговор

За жилище в град с надеждно и достъпно водоснабдяване икономическата логика е една. За хотел със сериозно сезонно потребление – друга. За отдалечена производствена база, къмпинг, планински обект или район с периодични ограничения на водоснабдяването – трета.

И тук вероятно се крие бъдещето на технологията.

Не в идеята да заменим водопровода, а да започнем да разглеждаме водата като ресурс, който в определени ситуации може да бъде произвеждан децентрализирано.

Същият преход вече наблюдавахме при електроенергията.

Следващата стъпка е ресурсната автономност

През последните години много се говори за „умни“ и устойчиви сгради. Слагаме датчици, автоматизираме осветлението, управляваме отоплението, следим потреблението и инвестираме в по-висока енергийна ефективност.

Но истински интересната промяна настъпва, когато сградата премине от управление на ресурсите към тяхното производство.

Фотоволтаиците направиха това с електричеството. Системите за събиране и използване на дъждовна вода вече правят нещо подобно с валежите. Атмосферното генериране добавя още една възможност – използването на влагата във въздуха.

Не мисля, че след десет години ще видим атмосферен генератор върху всяка къща, както виждаме климатици днес. Подобна прогноза би била по-скоро маркетинг, отколкото анализ.

Но ми се струва напълно логично да очакваме друго: водата все по-често да присъства в разговора за автономността на сградите редом до енергията.

Преди две десетилетия въпросът беше колко енергия използва една сграда.

После започнахме да питаме колко може да спести.

Днес питаме колко може да произведе сама.

При водата тепърва започваме да задаваме същия въпрос.

И може би точно това е по-голямата идея зад водата от въздуха – не нов начин да напълним една чаша, а нов начин да мислим откъде трябва да идват ресурсите на една сграда.